Рицарят на нощта

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Смесица от влиянието на Здрач и ВЦ...да се надяваме, че е хубаво.

Пролог

Казвам се Вайълет и в моята история има много малко човешки неща...
Забравила съм всичко човешко, всичко нормалко и присъщо на едно петнадесетгодишно момиче - не се интересувах от нищо и никого - училището, приятелите, семейството. Може би преди да ме превърнат съм била една голяма егоистка, може би точно затова са ме превърнали. Защото нищо нямаше значение.

Cool...ще чакам за нови глави..

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Превръщането

Преди не знаех, че съществуват вампири. Нямаше как. Звучи толкова невъжможно...
Един ден, преди две години, седях самотна в стаята си и си мислех занимание. Не ми се излизаше с Лия, беше твърде весела и щастлива, такава, каквато аз никога нямаше да бъда. Завиждах и за дарения и от природата характер и не разбирах какво харесва в готическата ми, странна, самотна и затворена особа.
Затова просто облякох един черен потник и едни дънки, отворих прозореца и се измъкнах навън, като предварително бях натъпкала леглото си с буклуци, които бях завила с едно одеяло, и бях изгасила лампата. Никога не ме бяха хващали. И така, отворих прозореца и тихо се измъкнах навън. Затова обичах стаята си - трябваше само да скоча от 2 метра и бях долу. Това обикновено излизане промени живота ми. Тъй като нямах какво да правя, просто се мотаех по улиците, водещи извън града. Тогава го срещнах. Беше се подпрял на една кола, застанал с ръце в джобовете. Едно момче, приблизително на моята възраст. Слаб и блед, с дълга руса коса на червени кичури, а очите му бяха червеникаво кафеви. Не го бях виждала в града преди. Беше облечен необикновено - носеше накъсани черни дънки, тениска с надпис "Stay away", а късите му нокти бяха лакирани в черно. Беше облечен, както аз бих се облякла, ако бях момче. Затова, когато видях да се дръпва от колата и да се насочва към мен, реших да му дам шанс. Той не ме пита колко е часа, а с ехидна усмивка каза нещо от сорта на:
- Малко късно си излязла...ела да се разходиш с мен.
Не се опитах да се дърпам, той не бе странен за мен. Изглеждаше малко нагъл и зъл, но тогава, естествено, не ме интересуваше. Вървяхме мълчаливо, но аз виждах с периферното си зрение как ме оглежда от глева до пети. Заведе ме в една изоставена ферма. Щурци свиреха из неокосената трева, гредите на верандата скърцаха зловещо, вятърът тихо виеше, сякаш нещо лошо щеше да се случи. Започнах да тракам с черните си нокти по парапета на верандата, гледайки Луната. Чаках го да започне да говори. Вместо това, той стисна ръката ми с желязна хватка. Аз изръмжах:

- Какво правиш, идиот такъв!? Пусни ме на секундата!
Той се хилеше, а очите му почервеняха, сякаш готвейки се за атака. тогава не ми се струваше така. Не се стреснах, още не бях осъзнала, че глупостта ми ме погуби. Тръснах силно ръката си и се опитах да го сритам в глезена. Той не помръдна, сякаш беше твърд като скала и силен като лъв. Тогава сериозността на ситуацията ме връхлетя. Разбрах, без да знам защо, че това бе краят.Нямах нищо в живота си, за което да се боря. Осъзнах, че съм глупава егоистка и заслужавам да умра. Защото дори да оживеех, нямаше да се променя. Една топла сълза се спусна по бледата ми студена буза. Той видя това, то го забавляваше.
- Обичам, когато се борите..
- Ние?Той не отговори, само ме гледаше в продължение на няколко дълги секунди. Преценяваше ме. Притисна ме около кръста с едната си ръка. Човек, гледащ ни отстрани, би помислил, че сме влюбена готическа двойка, танцуваща около стара ферма. Знаех, че ако викам, никой няма да ме спаси, а и ще зарадвам зловещото момче. Реших да не се боря. В този момент, като светкавица ми светна една мисъл. Разбрах защо бе избрал мен. Аз бях сама - странната и различна Вайълет. Не ми пукаше за никого, живеех сама за себе си, нямах какво да губя. Той само си правеше удоволствие да ме гледа как се гърча. Наведе се към мен бавно, сякаш за целувка.
- Колко си глупава, малка готическа принцесо, - каза той, а студеният му дъх гъделичкаше кожата на рамото ми. Внезапно изпитах лека болка, сякаш две тънки игли убождаха рамото ми, забивайки се само няколко милиметра. Чувството не бе такова, каквото бях очаквала. Вместо да бъде ужасно болезнено, вместо да усетя спазми и болка по цялото си тяло, аз се унесох щастлива. Толкова лек ли бе краят? Нежна студена вълна заля цялото ми тяло. Тогава усетих как двете иглички се махат от кожата ми. Тогава дойде болката. Тялото ми се тресеше, все едно някой ме бе потопил прво във ледена, а после във вряла вода, след което ме бе ударил хиляди пъти.

- Болката тепърва започва..., - успях да чуя зловещото момче да казва, преди да чуя тихите му стъпки да изчезнат в мрачната нощ. - Обещавам! - извика той някъде отдалече, смеейки се гръмко. Тогава мрака ме заля. Завинаги...?

Уникално ее Прессс (сън)...Продължавай !!!

Супеееееер! Искам още! :D

Модератор Posts : 207 Join date : 29.03.2009

Страхотно е, Преси, много ми харесва до тук :)
Така като гледам май си избрала вампирското да е версията на "Здрач" , честно казано вампирите там ми харесват повече, отколкото във "Вампирски целувки"
Много ми е интересно, какво ще стане, нататък, чакам с нетърпение следващата глава :)

П.П. Моля те, само, да смениш цвета, защото дразни очите, когато е толкова много оранжево :)

Защо не си пускала нови? Sad

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

muniiik написа:: Защо не си пускала нови?

Защото не съм написала :D

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Три дни болка

Не знаех след колко време се бях свестила, може би бяха минали дни, часове, а може би само няколко минути.
Усещах изгаряща болка, сякаш тялото ми гореше, но не виждах огън. Всъщност, виждах само мрак. Опитах се да осъзная къде съм.
Лежах на нещо меко, вероятно легло. Боже мой, колко се можех това да беше моето легло, в моята стая...колко се молех въобще да не бях излизала навън! Молех се да е било сън.
- Просто един глупав сън, - прошепнах.
Заслушах се в тишината. Беше необичайно тихо. Нещо липсваше.
Тогава разбрах.
Равномерните удари на сърцето ми не се чуваха, нямаше го и дижането ми. Просто седях там, неподвижна и неестествена, като мртва.
Но не можех да бъда мъртва, нали? Имам предвих, усещах тази ужасна болка, която не спираше и за миг.
Постепенно очите ми започнаха да привикват с тъмнината. Опитах да вдижам въздуха в стаята, усетих как малки прашинки навлизат в гърлото ми и се полепват по него, нещо, което не бях усещала преди. Понечих да се изправя, и докато се усетя, вече бях права. Огледах се. Тъмна, малка стая, прозорецът не разкриваше особена гледка, но поне осветяваше малка част от отсрещната стена.
Там имаше ключ на лапма. Протегнах колебливо ръка и го натиснах.
Едно човешко око не виждаше гледката, която за мен бе великолепна.
Хиляди прашинки, осветени от светлината на лампата, се виеха в нежен танц около мен.
Нишките на чаршафите на леглото, на завесите, на канапето под прозореца, на стола на бюрото, се очертаваха толкова ясно, сякаш ги виждах увеличени и същевременно в същият им размер. Цветовете на стаята около мен бяха невероятно ярки.
Да, вече бях сигурна. Гледах през очи, които никога не са били мои. До сега.
Това беше моята стая, такава, каквато винаги съм я помнела. Стените бяха оранжеви, украсени от рисунките ми и десетките плакати. Легло, гардедоб, бюро за учене и компютър. Най-обикновена тийнейджърска стая. Но беше най-красивата стая, която бях виждала досега.
- Ще има още неща, от които ще се впечатлиж, - каза ми глас, мелодичен и копринен, глас, който познах от първия издаден звук.
- Ти!? - прошепнах ядосано и се насочих към момчето, заради което се бе случило това, - Как влезе? Защо си тук? Защо го направи?
- Спокойно, спокойно, имаш цяла вечност да научиш...скъпа моя вампирке.
Замръзнах на място, опитвайки се да разбера дали е прав. Докато обаче се върнах към реалността, него го нямаше, а прозорецът беше отворен.
- Мамка му, мамка му!! - извиках, ядосана. Но забравих, че това бе мояа къща, и аз не бях сама. Чук как майка ми се събужда през две стаи, имах точно 6 секунди да отида до огледалото. Боже мой, поне изглеждах като себе си. Бях малко по-бледа, а косата и кожата ми бяха по-красиви. Очите ми имаха слаб оттенък на червено, но щях да го преживея. Скочих до ключа на лампата, изгасих я и влетях в леглото. Чак тогава осъзнах, че съм с кецове, дънки и потник. Съблякох всичко с невиждана скорост, метнах дрехите на земята и се завих. Майка ми влетя притеснена в стаята. Когато ме видя в леглото, тя явно се успокои. Сложи ръката си на челото ми, за да провери температурата. Очаквах да дръпне попарена ръката си от ледената ми кожа, но усетих, че температурата и е нормална. Зарадвах се, че няма да се налага да пазя кожата си далече от другите. Майка ми излезе от стаята, а аз светнах нощната лампа и си взех една книга. Вътре имаше червено парченце картон, на което с черен тънкописец бе написано:

Не можеш да спиш, не можеш да плачеш, ще ти се наложи да пиеш кръв, но няма да се пазиш от чесън, да спиш в ковчег, ще можеш да се отразяваш в огледала и ще се появяваш на снимки. О, не се притеснявай, ще растеш. Можем да отидем на лов някой път!

С много обич, Клауд.

Този ужасен, глупав...! Не можех да опиша колко го мразех за това, че ме превърна в това същество, това ужасно чудовище. Защото вях едно чудовище, едно животно, един хищник. Мразех се. Въпреки това щях да покажа на Клауд, че мога да бъда различна. Щях да променя навиците си. И щях да гледам ядосаната му физиономия, когато му докажех, че не ми пукаше в какво ме е превърнал. Щях да бъда човек повече от всякога!
Сега аз бях тази с ехидната усмивка.

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Може ли някой да ми каже дали става за нещо и дали има смисъл да пиша още??

Модератор Posts : 207 Join date : 29.03.2009

Аз тъкмо седнах на компютъра преди половин час и гледам, а Преси ни е пуснала още
Много ми харесва до тук, а и ми допада факта, че не се примирява с това, което е...
Чакам следващата глава и да не си посмяла, да спираш да пишеш

Супер е!Продължавай!

Кога ще има нова глава?

Posts : 26 Join date : 29.03.2009 Age : 28 Location : Sofia

Много ми харесва, доста обещаващо е . Кога ще пускаш още?

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Нов приятел

Минаха се дни след промяната. Болката бе утихнала, но сега имаше нова болка.
Гърлото ми изгаряше всеки път, щом усещах аромата на топла човешка кръв, пуслираща по вените им, изпълваща телата им, оветяваща страните им. На мое място вероятно бихте отишли при Клауд за кръв, но аз не го направих. Бях твърде горда, а пък и не исках да му дължа услуги. Затова просто се наложи да се науча сама.
Сама се отвратих от животинските си инстинкти, когато отидох в гората на лов. За пръв път от дни се отпуснах, и тогава...се хвърлих на първото животно, което видях. Метнах остатъците на горката дива котка в едно езеро и хвърлих камъни отгоре. Пресуших още няколко животни и ги скрих по същия начин. След това седнах на земята, облегнах се на един камък и се замислих. Тогава си спомних, че уж щях да се държа като човек. Извадих джиесема от джоба си и набрах един номер.

***

- Ви!? - каза гласът от другата страна на телефона, изненадан от внезапното ми обаждане, - Какво се е случило?
- Защо трябва да се е случило нещо, - казах весело аз и можех да си представя как Хейли зяпва, - Реших да се обадя на теб, защото никога не си ме съдила, винаги си се опитвала да ме разбереш..
- О, Ви..
- Искаш ли да излезем някъде?
- Добре, къде се намираш? - гласът и звучеше толкова щастлив, че очите ми биха се насълзили, ако бяха човешки.
- У нас - бързо излъгах. Знаех, че ако и кажа истината, ситуацията ще и се стори още по-странна.
- Добре, идвам след 10 минути.

***

Бягах из гората с нечовешката си нова скорост, а дори не се умарях. Вероятно бях почти невидима - като черно петно, мяткащо се из гората. Новите ми инстинкти намериха най-краткия път през гъстите дървета. Осъзнавах, че бях силен вампир. Но защо?
Имам предвид, бях нова в тези неща. А не ми пукаше, когато човек се доближеше до мен. Само жаждата в гърлото ме изгаряше, нищо повече. Може би беше, защото Клауд ме бе създал. А може би просто бях специална, някакво изключение. Това ме накара да се чувствам още по-горда. Но не, защото съм вампир. Аз нямаше да бъда Онази за Клауд. Той ме бе превърнал, за да бъда негова половинка завинаги. За да прося кръв от него. за да го моля за помощ. Тропнах с крак във влажната горска почва доста силно и направих огромна дупка. Ухилих се. Не ми беше нужен Клауд. Е, може би ми беше нужен... Изгоних тази мисъл от главата си.
Никога не се бях влюбвала, може би защото Той не трябваше да е поредното момче, а да е специален. Хареса ми да си представям някой прекрасен, с черна дълга коса, облечен като Клауд, но по-добър. Някой като за мен.
Колкото и да се мъчех, не можах да изгоня образът от главата си.
Унесена в мисли, на осъзнах как съм стигнала до дома си, как съм влязла вътре и съм седнала на дивана в хола. Нали знаете как, когато вървите и сте ужасно замислени, просто вървите в правилната посока? Явно това се бе случило и сега. Погледнах часовника си. Тъкмо навреме! А доколкото помнех, Хейли беше точна като часовник. Грешка, по-точна дори от часовник.
- Три, две, едно, - казах си аз ухилена, и тогава на вратата се иззвъня.
Пригладих косата си, проверих ръцете си за кръв или пясък, и когато всичко беше наред, се запътих усмихната към вратата.

Искам още! Много е готино..

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Мерси много! Утре започвам да пиша новата част.

Модератор Posts : 207 Join date : 29.03.2009

Страхотно, Прес, много ми харесва

Харесва ми това че иска да е незавиисима, чакам следващата глава с нетърпение :)

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Продължение...

Хейли беше приятно момиче, с дълга руса коса на лилави кичури, носеше лилави лещи на очите, което ги правеше пректасни, магнетични, замечтани и малко самотни. Тя бе земно същество, не се обличаше като примадона, а като най-обикновена тийнейджърка - с дънки и тениски. Точно сега носеше оранжева рокля на цветя с презрамки, а русите и коси бяха пуснати свободно.
- Хейли Стивънс, ти пренебрегна слуховете за мен и дойде в обладаната ми от духове къща, - казах аз със официален, но шеговит тон.
- Вайълет Уилямс, ти беше едно момиче без социални контакти, - ухили се тя насреща ми. - Ккво те накара да промениш досегашното си положение?
- Не бих искала да извървя без приятели дългия житейски път, - казах аз философски и двете се разсмяхме.
- Е, ти винаги си ми била страшно симпатична, за теб - винаги, - каза тя искрено, смутена от внезапния си изблик на чувства. - О, исках да кажа...
- Няма проблем. Ти си първото момиче, за което се сещих, когато исках да помисля с кой да прекарам времето си.
- Добре, взех филм и пуканки...
- О, чудесно!
Прекарахме остатъка от деня смеейки се, гледайки филми. Тя ми разказа какво е да си част от популярните деца в училище, без да полагаш особени усилия, за разлика от Соня. Всъщност, Соня не беше нито главна мажоретка, защото в моето училище мажоретките бяха наричани "смотанячки", не беше и примадоната на училищния театър, както една от главните героини на "High school musical". Соня беше пълна отличника, и факта, че беше много популярна, бе всъщност защото въртеше момчетата на малкия си пръст, без дори да е излизала с прекалено много. Беше зарязала баскесболиста Джош пред цялото училлище и всичките му приятели, а когато той потърси отмъщение, всички взеха страната и.
Аз разказах на Хейли целият си живот от игла до конец, опитах се да и обясня защо се бях държала така спрямо всички момчета, които се бяха опитали да ме поканят да излезем, всички момичета, които искаха да се сприятелим, всички учители, които искаха само моето добро... На Хейли и беше трудно да ме разбере, но виждах в погледа и как се опитва. Знаех, че не съжалява, задео е дошла.
Изведнъж, сред десетките закачки, аз се сепнах и казах:
- Ами ако Соня разбере, че си била тук?
- Аз.. - тя наведе глава, но видях как бузите и се оцветиха в аленочервено, което на мига усили жаждата в гърлото ми. - Казах и.
- И?
- Тя..ме накара да избирам. Избрах теб, - тя вдигна глава.
Изненадано погледнах момичето, което се бе отказало от това да бъде популярна, за да може да прекара един-единствен следобед с мен. В главата ми се въртяха две идеи, но като песимист избрах по-лошата.
- Ти... - гледах гневно, - Ти искаш да направиш статия за мен във вестника, нали? Не мога да повярвам, че ти споделих с подробности събитията в целия си живот!
- Не...не! Остави ем да обясня!
Погледнах в лилавите и очи и не намерих страх. Нещо в мен ме подтикна да я оставя да продължи.
- Отказах се от това да бъда популярна, за да имам един единствен шанс да те опозная, защото...искам да сме приятелки.
Зяпнах от изненада. Тя ме гледаше присвита, явно чакаща всеки момент да я изгоня. Но вместо това, аз разперих ръце и я прегърнах.
- Никой никога не ми е казвал нещо по-мило!

За пръв път в живота ми, сякаш нещата потръгваха.

Супеер! Вайълет си намери приятелка! Само дано не я изяде...
Очаквам продължение...

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Рицарят на нощта

След като Хейли си тръгна, излязох за нощна разходка. Макар че не се нуждаех от въздух, още ми харесваше да го вдишвам.
Освен това не ме беше страх от КЛауд, той сам каза, че няма намерение да се обвърже с мен завинаги чрез една от онези много специални гробищни церемонии. Взех букет свежи жълти нарциси и се отправих към гробището, и по-точно - към гроба на братовчедка ми. Горката Лин бе станала жертва на автомобилна катастрофа! А беше само на 16, всичко беше пред нея. Може би това беше причината да вярвам, че живота виаги е несправедлив, и една от причините да се държа студено с хората. Лин може и да беше много вятърничава, но поне ме изслушваше и винаги ми даваше подходящ съвет.
Седнах на земята до гроба, оставяйки нарцисите на студената каменна плоча. Попринцип, когато бях в гробище, обичах да рисувам, да правя снимки на залеза...но до гроба на Лин това ми се струваше недопустимо. Той беше свещен! Веднъж бях видяла разлята кола по плочата, и се затичах към дома си, взех парцал и се врънах, за да я избърша. Лин го заслужаваше.
Потънала в размисли, изведнъж чух гласове, идващи иззад огромната надгробна плоча на някаква извества художничка от града.
- Трябва да се върнеш, Клауд. Ние сме семейството ти.
- Остави ме на мира! - чух до болка познатият глас на Клауд.
Чудех се дали да избягам, или да отида при тях. Престраших се и заобиколих плочата.
От другата страна бях Клауд и...едно непознато момче. Боже мой, той бе като изваден от представите ми. Толкова пъти се бях надявала, че ще срещна някой като него...
Имаше гарвановочерна коса до раменете, разрошена от вятъра. Очите му бяха по-черни и от косата му, ако това бе възможно. Кожата му беше бледа като моята. Беше облечен с черни дънки, кубинки и черна тениска на HIM.
Не знам какво почувствах. Беше като приятна изненада, като ново откритие. Може би се влюбих в него още тогава.
Той ме видя и ме изгледа с..боже мой, той ме изгледа с одобрение. После обаше ноздрите му се разшириха, сякаш вдишваше.
Очите му почервеняха от ярост, прекрастните му устни се свиха в тънка линия. Той се обърна ядосан към Клауд.
- Какво си направил, по дяволите!?
Клауд се ухили и се приближи към мен. Аз се отдръпнах.
- О, не се бой, Вайълет! Ела тук.
- Изчезни, - изсъсках.
- Ако го беше направил на свещена земя, щях да те убия, - ядосано каза момчето в черно.
Непознатият се запъти към Клауд решително. Той стисна юмрука на лявата си ръка и го насочи право в личето на нищо неподозиращия Клауд, който отлетя на два метра назад. Блъсна се в ена надгробна плоча, а когато падна, земята се разтресе. Той погледна злобно момчето в черно, което отново се приближи към него, хвана го за якато и го нетна надалеч.
- Спокойно, - усмихна ми се той, - Той няма да се върне. Поне не днес, - замислено добави.
- Аз съм Вайълет.
- Името ми е Стивън, - каа той усмихнат и стисна ръката ми. - Съжалявам да чуя, че този глупак те е превърнал.
Името му беше Стивън...сега знаех името му! Стеснително погледнах черните му очи, губейки се дълбоко в тях. По едно вреем усетих, че ме гледа, чакащ да кажа нещо, затова се насилих да изляза от мечтите си, да се върна в реалността и да продължа разговора ни. Но колко беше трудно да се върна в реалността, когато мечтите ми бяха така хубави...
- Мисля, че просто беше сигурен, че нямам какво да губя, - когато Стивън ме погледна учудено, обясних - Винаги съм имала приятели, но не ми е пукало за тях. За да не ти звучи странно, винаги съм мислела, че съм била различна. А онези проклети момичета говорха само за дрехи, модни списания, грим...Момчетата, които се опитваха да се запознаят с мен бяха все спотристи, популярни в училище. Аз съм, така да се каже, от друга порода. Никога не съм опитвала да се впиша. Разбираше ме само Лин, - казах и кимнах към надгробния камък. - След като Клауд ме превърна, се зарекох да обръщам повече внимание на хората, особено на Хайди и семейството си. Внаги съм била една голяма егоистка. Какво ли и е било на Хайди с тези приятелки, когато единствено аз съм била различна, но не съм и обръщала внимание...не знам. - изрекох всичко с много болка, без да излъжа или премълча нито един път.
Стивън ме погледна, усмихвайки се, и каза:
- Благодаря ти, че ми сподели това, Вайълет. Знаеш ли, ще те изпратя до вас, ако нямаш нищо против.
- Разбира се. - усмихнах се.
През целия път мълчахме и се гледахме с периферното си зрение. Той изглеждаше странно притеснен.
- Виж...преди не съм правил това, но...би ли искала утре да излезеш с мен и да чуеш моята история?
Останах без думи. Гледах прекрасното момче, а изненатаната ми физиономия се отразяваше в осветените му от луната очи. Боже мой, нима всичко това се случваше на мен? Какво казах, Стивън беше мечтаното момче. Винаги съм искала някой, който ме разбира, който знае за какво говоря, който се облича като мен и слуша като моята музика.
- Съгласна съм, - ухилих се и направо омекнах, когато смутеното му лице доби облекчен вид. - Е, аз съм дотук.
- Лека нощ, Вайълет, - каза той, подсмихвайки се. Аз се ухилих в отговор.
- Приятни сънища.
Обикновен човек би се зачудил защо се усмихваме, сякаш на своя малка тайна.
Е, аз си имах малка тайна. Но това, което не бях очаквала беше, че имах с кой да я споделя.

Супер е...като имаш време понапиши и пусни новички!

Страхотно е !!!

Alexander's girl :P Posts : 230 Join date : 29.03.2009

Продължението...

Завих към дома си и влязох през предната врата. Беше едва 9, нашите и сестра ми вероятно вечеряха.
- Здравей, Вай, - каза майка ми весело.
Майка ми и баща ми бяха порядъчна двойка, напълно обикновена. Познаваха странния ми характер, затова не се учудиха, че пак съм излизала. Приемаха ме, каквато съм. И все пак бях сиурна, че тайничко се надяват сестра ми Сара да е различна, такава, каквато те я искаха. Сара беше на 13, още не бе дошла в моята гимназия. Едва ли щеше да стане като мен. Обличаше се с рокли и плисирани полички, шарени потничета, а през зимата се принуждаваше да носи дънки.
Аз и помахах от вратата, а тя ме изгледа изненадано.
- Сара, искаш ли да гледаме някой филм после?
- "Queen of the damned"? - изледа ме със сарказъм тя.
- Какъвто ти си избереш, - казах усмихната.
- О..ами добре..
В интерес на истината, Сара никога не бе виждала стаята ми. Аз бях видяла нейната само веднъж, когато без да искам се покатерих към нейния, а не моя прозорец. Стаите ни бяха с еднакви размери и еднакви мебели. Моята обаче беше украсена с плакати, нейната - с картини. Имах книги по рафтовете, където тя държеше парфюми. Леглото ми беше украсено с черни чаршафи с весели черепчета, а нейното - с бели чаршафи с пролетни цветя.
- Уау.. - зяпна Сара, когато влезе в стаята ми. Погледът и хващаше всеки детайл, опитващ се да възприеме стаята ми.
- Аз си я харесвам, - казах отбранително.
- О, не исках да кажа това! Супер е!
Аз се ухилих и извадих черната си ламаринена кутия, пълна с желирани бонбони, изпод леглото. Жалко, че вече не можех да ям от кутията. После пуснах един филм, който сестра ми избра. Е, вкуса и не беше лош. Имам предвид, очаквах да избере онази боза High school musical!

***

По-късно същата вечер лежах в леглото си, четейки книга. Този вампирски живот беше супер в някои отношения. Все пак, не спях и имах повече време за хобитата си. Е, бях едно нечовешко чудовищно създание, но когато успеех да се абстрахирам от това, имаше много плюсове. Един от тях имаше черна коса, черни очи, обличаше се като мой мъжки вариант и се казваше Стивън. Нямах търпение да чуя историята му.

***

Боже мой, любовта явно ми влияеше добре!
Бях станала в 1 през нощта и бях започнала да си пиша домашните, внезапно почувствала, че трябва да свърша нещо. Написах всички онези оставени "за после" неща и с новата си вампирска Memory card в мозъка, запомних всички уроци, които преди ми се струваха невъзможни за научаване. Боже мой, нима бях нов човек толкова бързо!? Нима едно момче успя да ме накара да върша това? Е, аз се опитах да се сприятеля с Хейли и преди да видя Стивън, но...тази вечер беше различна. Та аз влязох през преднаат врата и посдравих семейството си! Като казах семейство...
Тихо слязох по стълбите и шеговито зацъках с език. Вече беше 6;30, нашите трябваше да станат след малко. Затова измих чиниите с новата си вампирска скорост, стоплих закуската и направих кафе. После седнах на дивана и започнах да си рисувам...познайте какво рисувах. Или по-точно - кой.

Искам и аз като неяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяя