Out Of The Ordinary.

Някога казвали ли сте думата "никога" ? Да,разбира се.Но били ли сте искрени,или просто за да придадете по-голям ефект на изречението ? Е,вие знаете най-добре.А аз... Е,аз съвсем искрено я казвам.Никога не съм имала перфектното семейство,перфектните отценки,перфектият живот.Никога не съм витаела в небесата,никога не съм мечтала.Единствено от това мога да загазя.Винаги съм била реалистка.Винаги,между мен и околния свят е имало дебела непромокаема стена.Никога не съм обръщала внимание на хората.Никога не съм имала желаното детство.А за семейството ми ... е,то не бе от най-хубавите или богатите.Никога не съм била щастлива,никога не съм се радвала на нещо малко,обикновенно.Никога не съм имала късмета,на всички разглезени богаташки деца.Но от всичката тъмнина в живота ми,имаше поне нещо хубаво.Приятелите ми,майка ми,която винаги е била толкова мила с мен и винаги ме е разбирала,каквото и да и кажа, и гаджето ми.Но поне така мислех до преди няколко месеца .... Изведнъж,от най-обикновенния ден,всичко се промени.Да,началото на края.На тъмнината,на която бях обречена цял живот.Но стига толкова,нека да се върна в началото.
Казвам се Саманта Ливстън.На 17 години,живееща в Норфолк - Норич,Англия.Не прекалено мрачно,не прекалено слънчево.Майка ми е сервитьрка в кварталното заведение,а баща ми... просто пияница.Винаги се е държал ужасно с мен и с майка ми,а и не разбирам защо тя не го зарезала досега,не разбирам какво намира в него.Даже на няколко пъти се е опитвал да я удари,а мен даже се е опитвал да ме убие,докато майка ми е на работа.Доста трагично,не мислите ли?Да,но това е реалния живот.Не всичко е розово.Да мечтаеш за по-добър живот,по-добро семейство и така нататък бе загуба на време за мен.И днес не бе изключение.Отегчена,от всички около мен реших да се поразходя в парка.Листата на дърветата,вече кафяви,падаха на земята безшумно.Ходех безцелно,потънала в мисли.Дали всичко щеше да продължи така? До края на живота ми?Не можех да дам точния отговор на въпроса си.Ние сами избираме съдбата си.Но какво можем да направим ? Как можем да разберем кой е правилния път,по който да тръгнем ? Е,това го решава съдбата.Всичко във вселената е в хормония,всичко е свързано.Всички поговорки,всички мисли,са породени от отговорите на различни хора,които като мен,си задават подсъзнателни въпроси.Дали сме тръгнали по правилния път или не,това ще разберем в бъдещето.Но в момента,аз не съм тръгнала по никой път.Стоя,в застой,чакайки поне един знак за правилния път.Но това няма да се случи.Трябва сама да избера.
Продължавах да ходя из запустялия парк,чакайки отгвори на въпроси.Загледах се в небето.Мрачно,както и настроението ми.Но като се замисля,винаги е било така.Винаги съм се държала почти студено с хората около мен,но поне се радвам,че ме обичат такава каквато съм.А за другите ... и пукната пара не давам.Всички барбита,всички снобове,всички инфалтивни същества ... те са под моето ниво.Не се ме интересува какво мислят за мен,а и не мисля в бъдеще да се интересувам.Отново погледнах към небето.Имаше облаци,което означаваше че ще завали скоро.Винаги,дъждът е значел нещо повече от най-обикновен валеж за мен.Сякаш някой,толкова тъжен и самотен,плаче за нещо,което е изгубил,а то е било толкова важно за него,сякаш е било единственото нещо,което го е крепяло да живее,да продължава да съществува сред всички тези егоисти,наречени ХОРА.И най-накрая,от всичката тази мъка,сякаш да олицетвори мъката му,завалява дъжд,за да покаже на другите хора за новата изгубена душа.Да покаже,че все пак,колкото и да е вече рядка тя заради материалното,същестува чиста любов."Да обичаш,значи да надминеш себе си",казал Оскар Уайлд.Да,наистина.Но докато гледаш през розови очила, много неща остават скрити от теб.И един ден,всичко се разрушава.И те напада с пълна сила,докато най-накрая останеш сам-самичък в цялата Вселена, и да няма никой,с който да споделиш тъгата си.Както казват,споделената тъга е половин тъга.Но как,като нямаш никой до себе си?Тръгнах за вкъщи,не исках да се прибирам късно,което щеше да означава,че щях да видя грозновото лице на баща ми Брус.Ходех по калната земя,притичвайки леко за да мина и през Библиотеката.Единствено,бях себе си,когато четях.Когато отварях книга,сякаш отварях портал за към друг неоткрит досега свят,неопетнен от хората и простотията им.Навлизах в този нов свят и се радвах на всичко ново.Е,докато някой не ме прекъснеше.
Вече бях пред библиотеката.Погледнах се в стъклото - както винаги мътно русата ми коса се спускаше небрежно по раменете ми,оформяйки приятни къдирици.Зелените ми очи бяха станали още по-пъстри;меняха се съвсем малко според настроението ми.Плътните ми устни,както винаги бяха наситено розови заради студенината навън,както и бузите ми бяха поруменяли.Кафявия пуловер,с който бях ми стоеше добре и перфектно ходеше с кафявата ми пола на райета и бежовите ми калцони.А кецките ми...те бяха просто мръсни от калта.Когато влязох в библиотеката,както винаги забелязах че Мисис Смит бе с книга в ръка.Мисис Смит бе приятна жена в средна възраст,собственичката на библиотеката.
-Здравей,Сам.Прочете ли вече предишната ?
-Ъ,да.Сега ще ви я дам. - Преметнах от раменете си раницата,отворих я и подадох книгата на жената.
-Мерси.Днес какви са предпочитанията ти?
-Мисля за нещо,написано от Шарлот Бронте,или от сестра и Емили.
-Може би "Брулени Хълмове" ? На Емили Бронте ?
-Да. - усмихнах се аз.Тя тръгна към рафтовете и донесе книгата.Благодарих и и тръгнах към къщата,кадето живеех.Тя не беше нищо особено,просто най-обикновенна къща,сливайки се с мрачната обстановка в града.Когато вече бях пред нас,отключих вратата и погледнах наоколо дали има някой вкъщи.Но разбира се,майка ми работеше,а баща ми ( трудно ми е да го наричам "баща",това е много по-добро от него...) сигурно се напиваше в някоя от близките кръчми.Изтичах до стаята ми,и се хвърлих на леглото.Стаята ми беше обикнвенна,състояща се от легло,гардероб,бюро със стар комптютър и малък телевизор,който никога не пусках.Отворих раницата си,в която имаше няколко учебника и книгата.Извадих книгата, и хвърлих раницата на земята.Започнах да чета.Когато вече бях на някъде около 50тата страница,се унесох и заспах.

Ето с малко закъснение и глава 2

... Глава 2...


Събудих се от ярката светлина на новото утро.Нов ден,ново начало.Но не и при мен.При мен всеки ден минаваше еднакво,без капка разлика от предишния.Цял живот ли щях да продължавам така ? Ден след ден,докато най-накрая не съм на смъртно легло?
Главата ужасно много ме болеше,но трябваше да стана и да се оправя за училище.Както винаги,нямах особено желание за училище,но мисълта,че цял ден ще бъда далеч от Брус,ме караше да се събудя.Когато станах ми отне около минута да осъзная,че алармата сякаш напук отново не бе звъннала.Ха,явно днес няма да бъде еднакво,ако не,просто ще закъснея за училище.
Скочих от леглото и започнах да търся нещо прилично за обличане.Опитах се да си намеря нещо нормално,но нищо не хвана окото ми.Когато потърсих най-обикновенни сини дънки,се оказа че са за пране.Днес всичко ли щеше да бъде срещу мен ?
-Саманта, закуската е готова! – извика майка ми от долния етаж.Майка ми винаги ми правеше закуска,преди да тръгне за работа.Но днес нямах време за закуска,трябваше да побързам за училище,където на паркинга щяха да ме чакат приятелите ми.
-Идвам ! – отговорих й аз докато нахлузвах черни дънки.Облякох си светло сив мек пуловер,с който ми беше ужасно удобно и потърсих за раницата ми.Явно майка ми бе влизала в стаята ми докато съм съм сънувала нещо,защото раницата ми не бе на земята,където я оставих.Но мисля,че се досещах къде е.
Излязнах от стаята и съвсем леко треснах вратата на скромната ми стая.Минах през масичката в коридора и видях,че там ми беше раницата на черепчета.Ах,колко предвидима бе майка ми.Взех я и бягайки по стълбите,слязох на долния етаж.
-Закуската е на масата,Сам. – каза майка ми докато прелетях покрай нея в кухнята.
-Съжалявам,тръгвам! – махнах и аз за довиждане.
Още щом излязнах на главната улица,усетих лъчите на слънцето по мен.Днес щеше да бъде едно от редките слънчеви октомврийски дни,а това може би бе едно от последните такива за тази година.Тръгнах по уличката за към училището.Понеже не живеех много далеч от там,ходенето пеша до училището не ми беше голям проблем.Даже се наслаждавах,колкото и малка наслада от ходенето да бе тя.Така ходейки,можех да размишлявам,да си припомням уроци,ако имах изпити,или поне да се опитам да си припомня.Когато вече погледнах напред,видях че бях пред училището.Още от тук ги видях.
Либи,Мат и Джош както винаги ме чакаха на паркинга.
-Сам,чакахме те цяла вечност! – изсмя се малката Либи.
-Защо се забави толкова? – подбели очи иначе една глава по-високия от мен Мат.
-Хайде, Мат, не започвай от сутринта! – похвърли Джош. – Да влизаме! Не искам да закъснявам още в първия ден от седмицата. – подкани ни той.
Либи беше ниско момиче с нормално телосложение, черна коса и сини очи. Тя беше най-милият човек на света,който познавах.И един от малкото,които ме разбираха. Винаги ме изслушваше и даваше съвет за нещата, от които момчетата не разбираха. С право я наричах моя сестра.
Мат беше висок 1.80 и леко изявени мускули. Винаги усмихнат и готов да помогне.Той можеше да си спечели титлата шегаджията на компанията.
Джош беше най-сериозният от тримата. Веселяк и шегаджия до скоро,но сега след инцидента с брат му, той беше по-скоро мълчалив и задълбочен в собствените си мисли човек.
Тримата бяха най-добрите ми приятели и само тяхното присъствие правеше възможен престоя ми в това иначе не-толкова приветливо място.Те ме държаха жива,единствено те,в тази огромна Вселена,както и майка ми.Те,винаги могат да ме накарат да се усмихна,дори и в най-трудните моменти.Въпреки,че постоянно бях потънала в мисли и бях постоянно мълчалива,те не ме игнорираха.Те ме забавляваха, и стопляха замръзналото ми сърце.Познавах ги още от малка, а сега бяхме заедно и в училище.Можех да им споделя всичко както и те на мен. И в трудните и във веселите моменти винаги сме били заедно.Единственото нещо,заради което можех да кажа,че имам късмет,бе да ги имам.
Влязохме в часа по английски и с Либи се насочихме към последния чин, където седяхме заедно.Само сега, когато момчетата не бяха около нас, можехме да си говорим за онези неща, които тя наричаше ‘женски’.
-Кевин питаше за теб.Каза, че след часовете ще те чака на стадиона – каза тихо тя. Кевин,бе момчето с което излизах от вече четири месеца.Той бе в същото училище,но от по-горните класове.
-Странно е, че не го видях днес.- промълвих тихо аз преди учителят да призове за внимание.
Този час както и всички други днес минаваха ужасно бавно. Толкова исках да видя Кевин,да го целуна,но стрелките на часовника сякаш нарочно забавяха своя ход.
Ето че часовете най-сетне свършиха.Бързо си оправих нещата, казах чао на Либи, Мат и Джош и се забързах към срещата с Кевин.Очаквах да ме чака още на първите пейки, но тогава го видях долу до самия терен.И не беше сам. Виктория, момичето, което го харесваше още от прогимназията, говореше с него, а приятелките й или т.нар. и свита – Кейти и Сара бяха застанали сякаш в защитна позиция около него. И трите бяха облечени еднакво със сини дънки, розови блузи и обувки на токчета, и бели якета.
Кевин ми махна да сляза при тях. Стигнах при тях, а той се пресегна за да ме прегърне и целуне. Както винаги, Виктория хвърли един от обичайните си злобни погледи, обърна гръб и си тръгна."Прав й път" , казах си аз.
- Кевин, не забравяй за довечера!Наистина е много важно! – каза тя на висок глас,само и само за да ме дразни.Да,тя беше толкова зле,постоянно се опитваше да ме накара да ревнувам...
Той само кимна.Но всъщност,как така?Те среща ли имаха? Тъкмо щях да го попитам какво става, когато той ме хвана за ръка и ме поведе към една от най-отдалечените пейки.
-Трябва да поговорим. – каза ми той със сух и равен тон.

и квоооо, как продължава?!