Рицарят на нощта

V Глава
[от името на автора]

***

Типичен руски студ, някъде из северните части на страната.
Една жена върви по покритите със сняг улици.
Температурата е минусова, всички граждани вече са по домовете си.
Гъст облак дим се вие над всеки комин.
Тази жена обаче не се притеснява от температурата и снега.
Облечена е като за обикновен студ, но не сибирски.
Носи дълго черно палто, ръбът на което леко докосва земята на всяка крачка. Обувките и, скрити под палтото, тракат, а шумът отеква в малката уличка. Жената не носи шапка, а качулка, схлупена над очите и. Тогава се забелязва, че тя носи не палто, а дълго плътно наметало, което обаче е много женствено, защото следва извивките на талията и. Дългите пръсти на ръцете и са скрити от бели дамски ръкавици, те държат една средноголяма бяла дамска чанта.
От косата и не се вижда и кичур, вероятно я е прикрила зад качулката.
Лицето и е бяло като камък, а устните и са плътни, ненапукани от студа.
Както си върви, бързо и припряно, но неуморно, една черна кола спира до нея.
Вратата се отваря.
Жената съблича наметалото и го мята на задната седалка.
Косата и е яркочервена и къдрава.
Тя сяда отпред, затваря вратата си и колата потегля с голяма скорост.
Гумите свистят.

***

В същото това време, в Лондон, също настъпва зима.
Не е толкова студено, но духа хладен вятър.
Дъждът се сипе като през сито, на малки капки.
Една висока женска фигура верви забързано по улиците. Вишневокестенявата и коса е прибрана в черна шапка. Носи тъмносиви дънки и черно палто до над коленете. На ръцете и няма ръкавици, виждат се среднодългите оцветено в черно нокти и един интересен пръстен.
Носи чесна дамска чанта, от която започва да се чува басова мелодия. Момичето спира и с треперещи пръсти отваря чантата. На екрана на мобилния и телефон пише "Стивън". Тя се усмихва и плъзва капачето.
- Да?
- Ви! Толкова се радвам да те чуя!
- И аз теб. Нещо случило ли се е?
- Не. Всъщност да. Чакай ме в Steam след 15 минути, става ли? Мисля, че намерих местонахождението и!
Момичето затвори телефона. Той обаче пак иззвъня.
- Стивън, казах ти..
- Вайълет?
- Мамо?
- Миличка, сестра ти я няма вече една седмица. Не е в нейн стил да отиде в планината с приятелите си без да ни каже!
- Мамо, за стотен път ти казвам, спри да се притесняваш.
- Добре..ти си добре, нали?
- Да. Чао, мамо.
Пак и се налагаше да лъже майка си. Но как да обясни, че сестра и е отвлечена от отмъстителен вампир, който иска да открадне гаджето на Вайълет, нейната сродна душа? Нямаше как. Най-правилното решение бе вече взето.
Момичето започна да върви по-бързо към кафенето, където имаше среща със своя приятел, който бе вампир, като нея.

***

На петнадесет минути от кафенето, на друга улица, намираща се на 30 минути път от тази, по която вървеше момичето с вишневите коси, един строен младеж с черно яке прибираше един мобилен телефон в джоба на черните си дънки.
Имаше гарваново черна коса и още по-черни очи.
Погледът му бе ликуващ, осветяващ и красящ бледото му вампирско лице.
Само една мисъл го тревожеше сега...
Какво го бе привлякло във Шарън по-рано, огато бяха заедно? И огава ли беше такава, или той се бе променил и бе станал по добър? Едва ли щеше да получи отговор.
Както и да е, той знаеше, че е в Русия. Един приятел на Стивън я бе видял на летището.
Когато Стивън научи за това, той веднага отхвърли няколко възможности. Оставаха само 2.
Но на едното място вилнееше кучешки студ, който просто галеше кожата на вампирите.
Караше ги да се чувстват така, както хората се чувстваха, когато топли слънчеви лъчи огряваха настръхналата им кожа.
Стивън ускори крачка.

***

VI Глава
[от името на Вайълет]


Прибрах се след срещата си със Стивън. Беше 8 часът вечерта.
Слънцето вече бе залязло, а тъмнината бе осезаема. Реших да намина през гората, за да приключа набързо с едно животно. Жал ми бе, но гледах да не мисля за това, докато изпивах кръвта му.
Странното бе, че през цялото време усещах непознато присъствие.
Реших, че просто си въобразявам. Нямаше кой да ме следи.
Не бях уплашена или притеснена. Та аз бях най-силният хищник сред животните. Дори и някой да ме следеше, щях да го поваля с един удар.
След няколко минути вече бях сигурна, че има някой.
Огледах се, рязко извъртайки глава, но сред дърветата зад мен нямаше никой.
- Значи разбра, че съм тук. Браво, Вайълет, наистина си свързана със мен.
Обърнах се, за да видя откъде идва гласът.
Пред мен седеше Клауд, великолепен с русата си коса и яркочервените си очи.
- Какво искаш? Да не би да се притесни, че остана сам, без Шарън?
- Шарън ми е сестра.
- Това обяснява всичко, - казах с подигравателен тон.
Бях сгрешила.
Клауд бе много по-силен от мен. А в момента, Стивън вероятно си купуваше билет за Русия...
Ако ме нападнеше, нямах на какво да разчитам. Освен на себе си.
- Какво искаш? - повторих, този път по-уверена.
- Не си ли го разбрала досега? Искам теб.
Той скочи напред, спирайки близко зад мен. Обърнах се, а него го нямаше. Боже, бе страшно бърз!
Скочих на едно близко дърво и се огледах.
Някой ме потупа по рамото.
Скочих долу, а той застана пред мен.
Смееше се.
- Знаеш ли, има нещо сатанински лудо в теб.. - казах през зъби.
Той не отговори. Само се приближи и скочи върху мен, обрамчвайки ме с ръцете си.
Е, това не го очаквах.
Беше изненада, ужасна при това. Бих предпочела да ме убие, отколкото това!
Той ме целуваше яростно и натрапчиво.
След това започна да смуче кръвта ми, тоест тази, която преди малко бях изпила, и малкото останала.
Бях бясна, но безсилна. Без кръв бях нищо за един силен вампир.
Още сега той можеше да ме понесе, да ме заведе на гробището и да ме полее с вода от онзи свещен бокал, извършвайки последната част от гробищната вампирска церемония.
Можеше да ме има завинаги.

Той знаеше какво си мисля, явно можеше да прочете изплашеното ми изражение.
Хвърли се на земята, застанал върху мен, и продължи настойчиво да целува врата ми.
Тогава някой го хвана за врата и го надигна от мен. Беше забавно да гледам как мъжествения Клауд виси във въздуха и безпомощно мята краката си.
Тогава извърнах лице към спасителя си.
Я чакай малко!
Изглеждаше точно като Клауд!
- Аз съм близнакът на Клауд, Зеро.
- О, благодаря ти много, че ме спаси! Името ми е Вайълет. Новосъздадена.
- За съжаление.. - каза той и погледна Клауд злобно. После пусна нищожеството на земята и го срита с всичка сила в корема.
- Ако дамата те е пожелала, не бих го направил, Клауд. Ще ми простиш ли? - каза той с подигравателен тон.
Клауд стана, гордо изправи брадичка, погледна ме злобно и каза:
- Един ден ще осъзнаеш, че си моя. Че ме искаш.
- Мечтай си. - намигнах му, а Зеро се засмя.
- Спокойно, - каза Зеро, - стига ви любовният четириъгълник, няма да се намесвам.
- Благодаря ти..
- Предполагам ти дължа много обяснения. Тук съм, защото Стивън ме помоли да те защитавам. Беше сигурен, че Клауд ще приложи някой от евтините си номера.
- Не съм чувала за теб досега, - не го казах с недоверие, а с изненада.
Той се усмихна тайнствено.
- Аз съм част от ОЧВ. Организация на чистокръвните вампири. Следим за ред.
- Това е страхотно!
- Да, Стивън също е от нашите. А Клауд.. - каза той презрително, - Не бе приет.
- Какво трябва да стане, за да си приет?
- Един вампир е чистокръвен, ако е пил от кръвта на някой от организацията. Искат се и постоянство, търпеливост, вегетариански ловни навици, ловкост, бързина и сила. Като създадена от Клауд си взела хубавите му качества.
- Има ли такива? - казах аз, подбелвайки очи.
- Силата му, упоритостта му, ловкостта му.
Това беше интересно. Но едва ли и след 100 години щях да имам шанс да вляза в това общество.
- Е, госпожице, тъй като те пазя, къде искаш да отидем?
- Какво ще кажеш за малко филми у нас?
- Е..добре. Но ти си страшно жадна.
- Вярно! - сепнах се.
- Не мога да ти дам от моята кръв, но.. - той хукна нанякъде и се върна с три заека. - Давай.
Хванах малките сладки зайчета и зъбих зъбите си в тях. Изсмуках кръвта като със сламка..Беше страхотно. Когато приключих, Зеро ме гледаше одобрително.
- Е, да тръгваме - казах, избърсвайки устата си.
Заичах се към дома си, а той следваше миризмата ми.
Усещах, че ще си прекараме забавно.
Както и очаквах, Зеро беше приятен събеседник.
Той изслуша историята ми, като през цялото време ме гледаше в очите и кимаше. А изсторията бе дълга и на места скучна, защото я разказвах от самото начало.
Не ми се бе случвало да го правя преди, с един нещпознат, при това с облика на един от неприятните ми хора.
- А не съм като Шарън и Клауд.
- Знам.
С тези малко думи разбрах толкова много за него, че не бе нужно да ми обяснява. Погледнах го и видях всичко в очите му. Четеше се признателност и благодарност.
За разлика от брат си, той не искаше да бъде с мен. Само това ми оставаше! Ще каже човек, че съм стройна като модел и красива като Мис Вселена!
Зеро искаше да бъде мой приятел, а аз го допусах до себе си, позволих му да ме опознае истински.
- Вярваш ли, че Стивън ще се справи с Шарън? - бях сигурна, че каъвто и да е отговоръ му, щеше да бъде правилен.
- Да..но мисля, че ще се наложи да отидем.
- Как така?
- Вай, аз..имам дарба. Усещам кое е првилното решение. Казаш на Стив какво да направи, сега казвам и на теб..
Стоях опулена срещу него.
- Не гледай така, не е прилично! - весело ме скастри той.
- Дарба?
- И ти имаш. Убеден съм. Просто още не го знаеш..когато го откриеш..ми кажи, сава ли?
- Да се надяваме, че имам! Това е страхотно. Разбира се, че ще ти кажа!
- А сега..сгятай багажа, Ви, утре заминаваме за Русия!

VII Глава
[от името на Стивън]

Кацнах на летището и тръгнах по улиците, за да потърся хотел.
Въпреки че студът бе много приятен, бях облечен дебело.
Носех дълго мъжко черно палто с чирока яка. Отдолу бях с плътен мек пуловер по тялото и с дълга яка, закриваща целия ми врат, и черни дънки, които не се виждаха.
Вървях с увереност, макар да не знаех къде отивам.
Видях едно заведение, и въпреки ,че отново щях да се правя, че пия кафето си, реших д вляза вътре.
За щастие никой не се впечатли от светлата ми, почти прозрачна кожа, и безупречните ми движения.
Реших да се обадя на Зеро, той щеше да знае какво да правя.
- Стивън! Чуй ме. Аз и Вайълет ще дойдем тук.
- Какво? Не, не и Вайълет! Твърде опасно е!
- Не се опитвай да ми кажеш, че Шарън и дори Клауд са по опасни от мен, теб и Ви.
- Това ли е правилното нещо?
- Да, правилно е. Сигурен съм.
- Къде да търся Шарън?
- В някой дамски луксозен клуб. Може би "Монро".
- Добре. Обади се като пристигаш.
- Добре.
Затворих телефона и въздъхнах. Какво щях да правя аз във дамски клуб?
Явно щеше да се наложи да изчакам Зеро и Вайълет, за да не действам сам. Беше най-доброто решение, на което бях способен.

***

Няколко часа по-късено, към 8 вечерта, Зеро ми се обади.
- Пристигнахме.
- Толкова бързо?
- Да.
- Елате в хотел "Монро". Зад клуба е.
- Чудесно.
НЕ звучеше уморен, но знаех коло са бързали, за да стигнат до тук. Бях убеен, че са плували и тичали до тук, защото нямаше друг самолет за Русия този ден.
Горката малка Вайълет, на какво я подложих?




Зеро влезе в хотелският апартамент с 3 спални, който бях наел, метна няколко огромни сака на пода и каза:
- Благодаря на този, който е измислил пренасянето на само багаж. Иначе тези дрехи щяха да са мокри.
Докато той мрънкаше, аз излязох и се втурнах към Вайълет. Беше ловувала, защото изглеждаше отлично. В ръката си държеше огромно страшно дебело палто, бе останала само с една много тънка лятна рокля. Разтворих ръцете си, но тя не ме прегърна. Целуна ме. Отвърнах на целувката и я обвих с ръцете си.
- Радвам се, че имам шанс да участвам в това, - каза тя.
- Ако ти се случи нещо, аз..
- Спокойно, Стивън. Мога да се грижа за себе си, - каза го уверено, с усмивка на уста. Знаех, че е права. Но нещо все още ме глождеше.
Като влязохме в стаяа, Зеро беше умислен, седнал на леглото.
- Знам как ще влезем в клуб "Монро".
- Как?
Той не каза нещо, а извади от сака на Ви една страхотна много женствена рокля в бяло.
Роклята беше със дебели презрамки, под гърдите имаше стрегнат колан, а надолу продължаваше права. Материята бе като феерия, и все пак плътна.
Заро посочи първо роклята, а после Вайълет.
- Обличай я, - кимна той на смаяната ми приятелка. По лицето на Вайълет се разтегна доволна усмивка.
- Не, не, не! Чакай! Това е опасно!
- О, я стига! Вайълет е една от най-невероятните новосъздадени вампирки, които съм живдал наскоро.
- Съгласен съм, - кимнах. - Но това е лудост!
- Моля те, Стив!
Не можех да устоя на кристалните и зелени очи. Накрая сведох поглед, въздъхнах и казах:
- Е, какво толкова.
- Да, да, да! - запляска и заскача тя. Разсмях се.
Вайълет взе бялата рокля и козметичната си чанта и изчезна в банята.
Минаха 2 часа, през които чувах викове, ядосано ръмжене, итърване на стъклени и пластмасови флакони...
- Ви, мила, добре ли си?
- Почти съм готова! - каза тя, пренебрегвайки въпроса ми.
Когато излезе, едва я познах.
Косата и беше вдигната на огромен прекрасен кок, като под него имаше накъдрена пусната коса. Може би я беше удължила с някакви кичури, защото стигаше до гърба и.
Челените и очи бяха подчертани със сенки, а плътните и устни бяха покрити със течно розово червило. На бледите и бузи имаше съвсем малко руж. Бе прекрасна!
Краката и бяха обути във високи токчета.
- Уау!
Тя се усмихна и каза:
- Bring it on!

[от името на Вайълет]

Видях искреното възхищение и задоволство в очите на Стивън, и одобрението в очите на Зеро.
Огледах се в огледалната врата на банята и се усмихнах на красивият си образ. Знаех, че като вампирка, Шарън бе най-красива в клуба.
Идваше време на промяна, о, да. Щях да я накарам да си плати.
Сбогувах се със Стивън, като го целунах, и слязох по стълбите на хотела.
Когато видях спускащо се надолу вито стълбище, украсено с колони и розови завеси от коприна, не бе трудно да се досетя къде е клубът.
Слязох по стълбите, а сърцето ми туптеше едва забележимо, тихо за човек и силно за вампир.
Когато бях долу, видях невероятна гледка.
Мястото бе направено като кафене - тъмно, с неонови светлини, блещукащи, колкото да се вижда всяка маса и дансинга.
Меки дивани ограждаха стъклените маси, розови завеси покриваха плътно прозорците.
Жени с рокли във всякакви цветове, наконтени и издокарани, седяха по розовите дивани, клюкареха, пушеха и пиеха скъпи коктейли. Колко глупаво, помислих си.
Е, мястото беше огромно, музикат беше силна, масите бяха безкрайно много. Едва ли щях да намеря Шарън тук.
Затова се насочих към ВИП зоната. Бях сигурна, че има такава.
На входа, осеян с розови завеси и табелка "ВИП зона", украсена с дамски устни, на които един пръст с червен маникюр показва знак "Тайно", седеше един пазач.
- Това е ВИП зона, - обясни той търпеливо и натътрено, както вероятно вече бе обяснявал милиони пъти.
- Вайълет Уилямс - казах, усмихвайки се, показвайки и белите си зъби. Усмивката ми бе максималко съблазнителна. Успя.
- Предполагам сте в списъка. Влизайте, - каза той, усмихвайки ми се.
Влязох вътре в стаята. По-скоро бе зала.
Стаяда бе огромна и кръгла, покрита с кралско червени тапети.
Засесите от кадифе се спускаха по пода, образувайки малки вълнички.
В средата, на един диван под формата на червени дамски устни, седеше една жена, чието лице не се виждаше.
Дългите и крака се подаваха от цепките на златистата и рокля, а ръцете и галеха бяла пухкава котка, седнала на една възглавничка на дивана.
Отстрани имаше пиано, на което свиреше един рус мъж, болезнено красив и блед.
Той вдигна поглед и ми се усмихна зловещо.
Беше Клауд.

- Не стряскай гостенката ни, Клауд, - каза жената от канапето, а гласът и бе като хищно котешко мъркане. Бих познала този глас насвякъде заради лошите думи, които бяха изречени чрез него.
С ненавист привсих очи и свих ръцете си в юмруци.
Клауд се изправи страшно бързо, от спокойният му поглед нямаше и след. Очите му бяха тъмночервени, зъбите му - оголени в зловеща гримаса. Русата му коса се спускаше по челото му на отделни кичури, несресана.
Шарън стана от канапето. Въпреки дългата тясна рокля и високите токчета, се затича към мен доста грациозно, трябва да призная.
Клауд скочи върху мен, събаряйки ме на земята, а аз очаяно ритах, дращех с нокти, хапех и скубех косите му.
Шарън хвана ръзете ми със своите, притискайки китките ми в желязна хватка.
- Мислеше си, че можеш да получиш Стивън, а аз и Клауд да останем без тези, които искаме, така ли, малката?
- Стивън обича мен. - казах през зъби, със всичката злоба, на която бях способна. Когато видех шарън, устата ми не спираше, изпитвах такава огромна ненавист към нейното съществуване и присъствие около мен.
Тези думи обаче не бяха това, което тя искаше да чуе.
Тя каза на Клауд да се отдъпне от мен, след това хвана едната празрамка на роклята ми, впивайки пръсти в рамото ми, за да ме повдигне.
Усетила ръцете си свободни, аз откъснах кичур от червената и къдрава коса и го метнах настрани.
После забих юмрук в лицето и с ръката, на която беше един много скъп за мен пръстен, подарен ми от майка ми.
На лицето на Шарън се появи дълга права линия, която скоро се напълни с кръв и след секунди зарастна.
Поразена от силата ми, шарън ме блъсна в отрещната стена и аз изохках от болка.
Тя се приближи към мен и силно ме срита в корема, а аз започнах да кашлям кръв.
Вкопчих се в крака и, счупвайки го с все сила. Тя се стовари на земята, примряла от болка.
Тогава се намеси Клауд, налагайки ме с юмруци. Той ме хвана за врата и ме издигна, а после удари главата ми в стената.
Почти изпаднала в безсъзнание, едва усетих хладният му дъх на врата ми.
Той заби зъби и аз отново почувствах онова усещане, когато ме ухапа за пръв път.
Ужасена, но безсила, чувах как кръвта ми клокочи надолу по гърлото му, виждах със замъглен поглед доволната му физиономия, че е отпил от мен още веднъж.
Той изпиваше силата ми.
И тогава разбрах, че нямах шанс.

Изпаднах в безсъзание.
Чувах звучи от чупене на кости, охкане и пъшкане, силни удари, падащи предмети..
После някой стисна ръката ми.
- Тя ще се оправи, Стив.
Чух въздишката на Стивън.
- Тя може да умре без кръв! - изкрещя той. - В околността няма гора!!
- Ти знаеш решението..
- Да, но...
- Стивън! Нямаме друг избор.
- Добре.
Отворих очи.
Светлина светеше ярко в лицето ми. Огледах се.
Стоях на леглото в хотелската стая. Усещах ръцете и краката си слаби, безсилни. Очите ми се затваряха, акогато заговорих, гласът ми бе сух и дрезгав.
- Какво стана?
- Вайълет! - извика топло Стивън.
- Можем да си спестим засега разказа. Давай, Стивън.
Погледнах объркано.
Стивън ми се усмихна и се наведе към мен. Приготвих се за целувка, но той не се навеждаше за това.
Той се наведе, а устните ми бяха почти до врата му, пулсиращ от кръв.
- Давай, Ви. Имаш нужда от това, няма друго решение.
О, не ми пукаше дали има.
Без да го оставя да довърши, забих зъби в плътта му, изсмукваща жадно топлата кръв. Изпих половината, останалото оставих за него.
Тогава ме споходи една мисъл.
Та аз бях пила от кръвта на чистокръвен!

Очаквам с нетърпение следващата част. Много е якоооооо. Супер ееее

най интересното нещо което съм чела.чакам с нетърпение следжащата част